Превода на Еclipse/Затъмнение

3.Мотиви

[oт Симона Стоева]



Слънцето бе така дълбоко заровено зад облаците, че нямаше
начин да познаеш дали е залязло или не. След дългият полет – в преследване на
слънцето на запад по начин, който го караше да изглежда като неподвижно в
небето – беше особено дизориентиращо; времето ми се струваше странно
променливо. Изненадах се, когато горите преминаха в първите сгради, които
сигнализираха, че сме почти вкъщи.
- Беше доста тиха – забеляза Едуард. – Да не би да ти е прилошало от летенето?
- Не, добре съм.
- Тъжна ли си, че си тръгваме?
- По-скоро облекчена, отколкото тъжна.
Той повдигна вежди. Знаех, че е безнадеждно и – колкото и да не исках да си го
призная – ненужно да го моля да държи очите си на пътя.
- Рене е много по... схватлива от Чарли в някои начини. Чак се стряскам.
Едуард се засмя.
- Майка ти има доста интересен ум. Почти като на дете, само че много
проницателна. Тя вижда нещата по различен начин от другите хора.
Проницателна. Това бе добро описание за майка ми – когато внимаваше. През
повечето време Рене бе така погълната от собственият си живот, че почти не
забелязваше нищо друго. Но този уикенд ми обръщаше предостатъчно внимание.
Фил беше зает – гимназиалният бейзболен отбор, който тренираше, щеше да играе
на плейофите – и да бъде насаме с мен и Едуард само бе изострило фокусът на
Рене. Веднага щом прегръдките и писъците на удоволствие бяха престанали, Рене
започна да ни наблюдава. И докато ни наблюдаваше, широките й сини очи станаха
първо озадачени, а после разтревожени.
Тази сутрин бяхме отишли на разходка по плажът. Тя искаше да ми покаже всички
красоти на новият си дом, като все още се надяваше, струва ми се, че слънцето
ще ме привлече надалеч от Форкс. Също така искаше и да си поговори насаме с
мен, което бе лесно за уреждане. Едуард си бе измислил доклад, като извинение
да стои в къщата през деня.
В главата си превъртах наново разговорът...
Рене и аз вървяхме бавно по тротоарът, като се опитвахме да стоим в обсегът на
сенките на раздалечените едно от друго палмови дървета. Въпреки че беше рано,
жегата беше изгаряща. Въздухът беше толкова тежък от влагата, че само
вдишването и издишването бе като силово упражнение за дробовете ми.
- Бела? – попита майка ми, като гледаше над пясъка и към леко плискащите се
вълни, докато говореше.
- Какво има, мамо?
Тя въздъхна, като избегна погледът ми.
- Тревожа се...
- Какво има? – попитах аз, внезапно разтревожена. – Какво мога да направя?
- Не става дума за мен. – Тя поклати глава. – Тревожа се за теб... и Едуард.
Рене накрая ме погледна, когато каза името му, като лицето й бе извинително.
- Оу – измърморих аз, като фиксирах очите си върху двойка бегачи, които
минаваха покрай нас, плувнали в пот.
- Вие двамата сте много по-сериозни, отколкото си мислех – продължи тя.
Намръщих се като бързо превъртях последните два дена в главата си. Едуард и аз
едва се бяхме докосвали – поне пред нея. Зачудих се дали Рене също ще ми дръпне
една лекция за отговорността. Нямах толкова против, колкото с Чарли. Не беше
толкова смущаващо с майка ми. Все пак, аз бях тази, която й бях държала лекции
през изминалите десет години, отново и отново.
- Има нещо... странно, по начина, по който сте заедно – промърмори тя, като
челото й се свъси над разтревожените й очи. – Начинът, по който те гледа –
толкова е...покровителствен. Сякаш ще се хвърли пред куршум, за да те спаси или
нещо такова.
Засмях се, въпреки че не можех да вдигна очи и да я погледна.
- Това лошо ли е?
- Не. – Тя се намръщи, докато търсеше правилните думи. – Просто е различно.
Толкова е чувствителен около теб... и много внимателен. Имам чувството, че не
разбирам напълно връзката ви. Сякаш има някаква тайна, която пропускам...
- Мисля, че си измисляш работи, мамо – казах бързо, като се опитвах да
поддържам гласът си лек. Имаше пърхане в стомахът ми. Бях забравила колко бе
прозорлива майка ми. Нещо в семплото и виждане на света преминаваше през всички
разсейки и пронизваше нещата право в истинската им същност. Това никога не бе
било проблем преди. Досега никога не съм имала тайна, която да не мога да й
кажа.
- Не е само него. – Тя изви отбранително устни. – Исками се да можеш да се
видиш как се движиш около него.
- Какво имаш предвид?
- Начинът, по който се движиш – ориентираше се към него без дори да се
замисляш. Когато той мръдне, дори мъничко, ти нагласяш позата си по същото
време. Като магнити... или гравитация. Вие сте като... сателити или нещо
подобно. Никога не съм виждала нещо подобно.
Тя стисна устни и погледна надолу.
- Не ми казвай – подкачих я аз, като се насилих да се усмихна. – Четеш отново
мистерии, нали така? Или е нещо научно-фантастично този път?
Рене порозовя съвсем леко.
- Това е съвсем отделен въпрос.
- Намери ли нещо хубаво?
- Е, имаше една... но това няма значение. Говорим за теб сега.
- Трябва да се придържаш към любовните романи, мамо. Знаеш как се изперкваш от
такива неща.
Устните й се извиха нагоре в краищата.
- Изглупявам, нали?
За половин секунда не успях да кажа нищо. Рене беше толкова лесна за
заблуждаване. Понякога това беше хубаво нещо, защото не всичките й идеи бяха
практични. Но ме болеше да видя колко бързо се поддаваше на празните ми
приказки, особено когато беше адски права този път.
Тя вдигна поглед и аз успокоих изражението си.
- Не си глупава – просто си майка.
Тя се засмя и тогава замахна широко към белите пясъци, които се простираха към
синята вода.
- И всичко това не е достатъчно, за да те накара да се преместиш обратно при
глупавата си майка?
Пляснах драматично челото си с ръка, след което се престорих, че изцеждам
косата си.
- Може да свикнеш с влагата – обеща тя.
- И ти можеш да свикнеш с дъжда – затапих я аз.
Тя ме сръчка закачливо и хвана ръката ми, когато се върнахме към колата.
Освен тревогите й относно мен, изглеждаше относително щастлива. Доволна дори.
Все още гледаше Фил с влюбени очи и това беше успокояващо. Със сигурност живота
й бе пълноценен и задоволителен. Със сигурност не й липсвах толкова много, дори
сега...
Ледените пръсти на Едуард погалиха бузата ми. Погледнах нагоре, като премигнах,
завръщайки се в настоящето. Той се наведе и целуна челото ми.
- У дома сме, Спяща красавице. Време е да ставаш.
Бяхме спрели пред къщата на Чарли. Лампата на верандата беше светната, а
патрулката бе паркирана в алеята. Докато оглеждах къщата, забелязах как пердето
на прозореца във всекидневната да помръдва, като хвърляше линия от жълта
светлина към тъмната морава.
Въздъхнах. Разбира се, Чарли се готвеше за нападение.
Едуард вероятно си мислеше същото нещо, защото изражението му се вледени и
очите му бяха резервирани, когато дойде да отвори вратата ми.
- Колко е зле? – попитах аз.
- Чарли няма да е труден – обеща ми Едуард, гласът му нисък и без намек за
шегуване. – Липсвала си му.
Очите ми се присвиха съмнително. Ако случаят беше такъв, тогава защо Едуард се
бе напрегнал така, сякаш се готвеше за битка?
Чантата ми беше малка, но той настоя да я носи до къщата. Чарли задържа вратата
отворена за нас.
- Добре дошла у дома, хлапе! – извика Чарли така, сякаш наистина го имаше
предвид. – Как беше в Джаксънвил?
- Влажно. И пълно с дървеници.
- Значи Рене не те запали по Университета във Флорида?
- Опита се. Но предпочитам да пия водата, отколкото да я вдишвам.
Очите не Чарли се изместиха неохотно към Едуард.
- Приятно ли си изкара?
- Да – отговори Едуард с ведър тон. – Рене е много гостоприемна.
- Това е... ъ, хубаво. Радвам се, че си се забавлявал. – Чарли се извърна от
Едуард, за да ме придърпа за неочаквана прегръдка.
- Впечатляващо – прошепнах аз в ухото му.
Той се засмя.
- Наистина ми липсваше, Белс. Храната тук е ужасна, когато те няма.
- Веднага се заемам – казах аз, когато той ме пусна.
- Ще се обадиш ли първо на Джейкъб? Досажда ми на всеки пет минути още от шест
часа сутринта. Обещах му, че ще му се обадиш преди да си разопаковала багажа
си.
Нямаше нужда да поглеждам към Едуард, за да усетя, че е прекалено неподвижен,
прекалено студен до мен. Значи това бе причината за напрежението му.
- Джейкъб иска да говори с мен?
- Ужасно много, бих казал. Не искаше да ми каже за какво става дума – просто
каза, че е важно.
Точно тогава телефонът иззвъня, остро и настоятелно.
- Отново е той, обзалагам се със следващата си заплата – промърмори Чарли.
- Аз ще вдигна. – Побързах към кухнята.
Едуард ме последва, докато Чарли изчезна във всекидневната.
Грабнах телефона насред звъненето му и се извърнах така, че да гледам към
стената.
- Ало?
- Върнала си се – каза Джейкъб.
Познатият му дрезгав глас запрати вълна от тъга през мен. Хиляди спомени се
завъртяха из главата ми, заплитайки се в едно – каменист бряг, изпъстрен със
захвърлени от морето дървета, пластмасовият гараж, топли соди в книжен плик, малка
стая с едно прекалено малко и очукано канапе. Смехът в дълбоките му, черни очи,
трескавата горещина на голямата му ръка около моята, блясъкът на белите му зъби
на фона на тъмната му кожа, и начинът, по който лицето му се разтягаше в широка
усмивка, която винаги е била като ключ към тайна врата, където само сродни души
могат да влизат.
Чувството бе като носталгия по дома, тъгуване за едно място и един човек, които
ме бяха заслонили по време на най-черната ми нощ.
Прочистих буцата в гърлото си.
- Да – отвърнах аз.
- Защо не ми се обади?
Гневният му тон веднага ме накара да изпъна гръб.
- Защото съм в къщата точно от четири секунди и обаждането ти прекъсна Чарли,
който ми казваше, че си се обаждал.
- Оу. Съжалявам.
- Разбира се. А сега, защо тормозиш Чарли?
- Трябва да говоря с теб.
- Да, досетих се съвсем сама за тази част. Давай.
Имаше кратка пауза.
- Ще ходиш ли утре на училище?
Намръщих се на себе си, като не можех да проумея въпросът му.
- Разбира се, че да. Защо да не ходя?
- Не знам. Просто се чудех.
Още една пауза.
- Та за какво искаше да говорим, Джейк?
Той се поколеба.
- За нищо съществено, предполагам. Аз... исках да чуя гласът ти.
- Да, знам. Толкова се радвам, че ми се обади, Джейк. Аз...
Но не знаех какво друго да добавя. Исках да му кажа, че веднага тръгвам за Ла
Пуш. А не можех да му кажа това.
- Трябва да тръгвам – каза той рязко.
- Какво?
- Ще се чуем скоро, нали?
- Но, Джейк...
Вече го нямаше. Слушах невярващо свободният сигнал.
- Е, това беше кратко.
- Всичко наред ли е? – попита Едуард. Гласът му беше нисък и внимателен.
Извърнах се бавно, за да го погледна. Изражението му бе напълно гладко –
невъзможно за разчитане.
- Не знам. Чудя се за какво беше всичко това. – Нямаше смисъл Джейкъб да
тормози Чарли цял ден, само за да ме попита дали ще ходя на училище. И ако е
искал да чуе гласът ми, защо затвори толкова бързо?
- Твоето предположение навярно е по-добро от моето – каза Едуард, с намек за
усмивка, която се криеше в краищата на устните му.
- Ммм – промърморих аз. Това бе истина. Познавах Джейк като петте си пръста. Не
би трябвало да е толкова сложно да проумея мотивите му.

Със своите отдалечени на километри мисли – около 15
километри , над пътя до Ла Пуш – аз започнах да комбинирам продуктите за
вечерята на Чарли.Едуард беше в противоположна посока , но долових погледа му
върху лицето си въпреки че бях прекалено замислена за да размишлявам за какво
си мисли той.


Въпросът за училището беше като ключ към мен.Това беше
единствения въпрос който Джейк ме попита и явно той е бил отговор на нещо ,
защо иначе е тормозил Чарли в отсъствието ми?


Защо данните за мен пък да го интересуват все пак?


Опитах се да мисля за случилото се по логически начин.Така
.. ако не бях на училище утре ,какъв щеше да е проблема с това относно
преспективата на Джейк?Щях да си имам неприятности с Чарли , ако пропуснех
утрешния училищен ден толкова близо до финала, но бих го убедила че един Петък
няма да навреди на домашните ми.Джейк щеше да се интересува за това.


Мозъкът ми обаче , не беше удоволетворен от прозрението ми.Може
би изпусках някоя съществена част от информацията.


Каква е била причината , пречупила Джейкъб през изминалите
три дни , карайки го да спре да не ми отговаря на обажданията , и дори да ми се
обади.Какво са променили тези три дни?


Замръзнах по средата на кухнята.Пакета със замразения
хамбургер се изплъзна от ръцете ми.Отне ми една бавна секунда да осъзная че не
чух звука от падането му.


Едуард го беше хванал.Ръцете му вече ме бяха обгърнали
,устните му шепнеха в ухото ми.





„Какво има?”





Потресох се .


Три дни можеха да променят всичко.


Не бях ли тъкмо мислила за това колко невъзможен беше
колежа?За това как не можех да бъда някъде близо до хора , след като преминех
през тези три мъчителни дни на промяната , които биха ме освободили от смъртта
, така че да мога завинаги да бъда с Едуард?Промяната , която би ме направила
затворник заради собствената ми жажда?


Дали Чарли е казал на Били ,че съм изчезнала съвсем внезапно
за три дни?Дали Били си е направил изводите?Дали Джейкъб всъщност ми се обади
за да провери дали все още съм човек?За да се увери че върколашкия договор се е
разпаднал – тоест че никой от Калън не е посмял да ухапе човек .. ухапе … не
убие … ?


Но сериозно ли си е мислил ,че ако промяната се беше случила
щях да се върна при Чарли?


Едуард ме разтресе. „Бела?” попита той , наистина загрижено.


„Мисля .. Мисля че той проверяваше” смънках аз.”Проверяваше
за да се увери.Че съм човек , имам в предвид.”


Едуард стана по-твърд и чух ниско изсъскване в ухото си.


„Ще трябва да заминем.”прошепнах аз.”Преди..За да не нарушим
договора.Няма да бъдем способни да се върнем.Никога.”


Неговите ръце ме прегърнаха по силно.”Знам”


„Ахъм.” Чухме гласа на Чарли високо зад нас.


Аз подскочих , освободих се от прегръдката на Едуард ,
лицето ми се изчерви.Едуард се извърна на обратната страна.Очите му бяха
напрегнати.Можех да видя притеснение у тях, и гняв.


„Ако не ти се прави вечеря , можем да се обадим за
пица.”вметна Чарли.


„Не, няма проблем.Вече започнах”


„Добре.”каза Чарли.Той кръстоса ръцете си и се подпря на
вратата.


Въздъхнах и се върнах на работа като се опитах да игнорирам
публиката си.








„Ако те помоля да направиш нещо,ще ми се довериш ли?”попита
ме Едуард , със своя мек глас.


Бяхме почти до училище.Едуард си почиваше и се шегуваше само
до преди момент и сега изведнъж неговите ръце бяха здраво стиснали
кормилото,пръстите му бяха опънати в старание да не счупи волана на парчета.


Вгледах се в напрегнатото му изражение – очите му гледаха
сякаш надалеко , като че ли той се ослушваше за чужди гласове.


Пулсът ми се ускори , но внимателно отговорих „Това зависи.”


Отбихме в училище.


„Страхувах се че ще кажеш това”.


„Какво искаш да направя , Едуард?”


„Искам да останеш във колата.”Той паркира на мястото където
обикновено оставяше колата си, и изключи двигателя , за да говори.”Искам да
изчакаш тук , докато не се върна и не дойда за теб.”


„Но… защо?”


Тогава го видях.Трудно можеше да се изпусне факта , колко
по-висок беше над останалите ученици , това си личеше дори от седналото му
състояние върху мотора,паркиран нелегално на пешеходната пътека.


„Ох.”


Лицето на Джейкъб беше привидно спокойно , но само привидно
, разпознах това веднага.Това беше лицето,което използваше когато беше твърдо
решен да запази истинските си емоции , да запази контрол.Караше го да изглежда
като Сам,най-възрастния от върколаците , водача им.Но Джейкъб никога нямаше да
придобие спокойствието характерно за Сам.Щях да забравя колко много ме
стесняваше това лице.Независимо , че опознах Сам добре , още преди Калън да се
бяха появили, аз дори го харесах.





„Взе погрешно заключение снощи.” Едуард измърмори.”Той те
попита за училището , защото знае ,че където си ти там съм и аз.Той искаше
безопасно място където да говори с мен.Място със свидетели.


Явно не разбрах мотивите на Джейкъб снощи.Пропуснатата
информация , ето го проблема.Информация като „защо Джейкъб иска да говори с
Едуард”.


„Няма да остана в колата” казах аз.


Едуард изпъшка тихо.”Разбира се , че няма.Е , нека да
свършим с това.”


Изражението на Джейкъб стана грубо като ни видя вървейки към
него , хванати ръка за ръка.


Забелязах израженията на останалите също-израженията на
съучениците.Забелязах разширените им от учудване очи , вгледани във високото
тяло на Джейкъб и мускули не характерни за неговите 16 и половина
години.Набързо погледнах опънатата му черна тениска – въпреки че не беше
подходяща за времето – неговите раздрани и нацапани джинси и новия черен мотор
, върху който беше той.Очите им не погледнаха лицето – нещо от вида му ги
караше да не го правят.


Със изумление осъзнах
, че Джейкъб им се струва страшен.Колко странно.


Едуард спря няколко сантиметра пред Джейкъб и аз съм сигурна
че не му беше приятно близостта ми до върколак.Той изтегли ръката си нежно ,
оставяйки ме зад себе си.


„Ти се обади” каза Едуард със що годе спокоен глас.

-Съжалявам.-отговори Джейкъб , по лицето му се изписа презрение от трудно произнесената дума.-Нямам никакви кръвопийци в списъка с номерата ми.
-Можеш обаче да ме намериш в къщата на Бела,разбира се.
Челюстта на Джейкъб се изкриви и веждите му се доближиха.Той не отговори.
-Това едва ли е точното място,Джейкъб.Можем ли да го обсъдим по-късно?
-Разбира се , разбира се.Ще спра до твоята гробница след училище.Джейкъб изсумтя.-Какво има пък сега?
Едуард се огледа многозначително , очите му бяха насочени към свидетелите,за които беше невъзможно да чуят разговора им.Няколко хора ги гледаха колебливо на тротоара,очите им бяха пълни със очакване.Като че ли се надяваха,че ще има битка ,която да облекчи и разнообрази тази понеделнишка сутрин.Видях Тайлър Кроули да избутва с лакът Остин Маркс , и те двамата се спряха по пътя към класа.
-Вече знам , какво си дошъл да кажеш.-Едуард напомни на Джейкъб със глас толкова нисък че дори аз можех да го пропусна. – Съобщението е прието.Знай , че сме предупредени.
Едуард ми хвърли поглед за една мимолетна секунда със разтревожени очи.
-Предупредени?-попитах аз.-За какво говорите?
-Не си й казал? – попита Джейкъб със разширени очи , пълни със недоверие.-Какво? Да не би да си се уплашил , че тя ще заеме нашата страна?
-Моля те, остави това , Джейкъб. – каза Едуард с яден глас.
-Защо? – предизвика го Джейкъб.
Намръщих се от тази конфузност. –Какво не знам? Едуард?
Едуард се взря в Джейкъб , така сякаш дори не ме беше чул.
-Джейк?
Джейкъб ме погледна. – Той не ти е казал , че неговия по голям брат пресече линията в събота вечерта? – попита той , гласът му беше пълен със сарказъм.След това обърна очите си към Едуард.- Пол беше напълно задоволен заради .. –
-Беше ничия земя. – Едуард изсъска.
-Напротив.
Личеше си че Джейкъб беше гневен.Ръцете му трепериха.Той разтресе главата си и вдиша дълбоко въздух.
-Емет и Пол?-прошепнах аз.Пол беше най-опасният от неговата хайка.Той беше онзи , който загуби контрол онзи ден във гората – споменът за този озъбен и разгневен сив вълк внезапно се оживи в паметта ми. – Какво се случи?Сбиха ли се?-гласа ми се изви във паника.-Защо?Раниха ли Пол?
-Никой не се е бил.-каза тихо Едуард.-Никой не беше ранен.Не се безпокой.
Джейкъб ни зяпаше скептично. – Нищо не си й казал , нали?За това ли я отведе?За да не може да разбере,че .. ?
-Остави това! – Едуард го сряза и лицето ми изглеждаше абсолютно плашещо – наистина плашещо.За секудна той изглеждаше като … като .. вампир.
Джейкъб повдигна веждите си , но не направи никакво друго движение.-Защо не си й казал нищо?
Гледаха се един с друг в дълъг момент изпълнен с тишина.Много хора се насъбраха зад Тайлър и Остин.Видях Майк до Бен – Майк беше поставил ръката си на рамото на Бен,сякаш се опитваше да го задържи на мястото.
В тази тишина , всички детайли сякаш се подредиха и заеха място водени от интуицията.
Нещо , което Едуард не искаше да знам.
Нещо , което Джейкъб не би скрил от мен.
Нещо, което семейство Калън и вълците обсъждаха в гората,опасно близо едни до други.
Нещо , което би накарало Едуард да ме отведе далече.
Нещо , което Алис видя предната седмица – видение , за което Едуард ме излъга.
Нещо , което ме караше да чакам.Знаех ,че нещо ще се случи отново, толкова сигурно , колкото знаех ,че не искам да се случва.Никога нямаше да спре , нали?
Започнах да се задъхвам , задъхвам , задъхвам заради въздуха , навлизащ през устните ми , но не можех да го спра.Изглеждаше така сякаш училището се тресеше, сякаш имаше земетресение, но беше илюзия – това беше моето треперене.
- Тя се е върнала за мен. – задавих се аз.
Виктория никога нямаше да престане , докато не ме видеше мъртва.Щеше да продължава по същия начин – заблуждение и бягане , заблуждение и бягане –докато не открие пробив от бранителите ми.
Може би щях да извадя късмет , може би Волтури щеше да дойде за мен , преди нея – поне щях да умра по-бързо.
Едуард ме прегърна силно до него , обръщайки тялото си така че да продължава да стои между мен и Джейкъб и взе главата ми в ръцете му. – Всичко е наред. – прошепна ми той.- Наред е.Никога няма да й позволи да се доближи до теб.
Той се обърна към Джейкъб. – Това отговаря ли на въпроса ти, мелез такъв?
-Не мислиш ,че Бела има право да знае? – предизвика го Джейкъб. – Неин си е живота!
Едуард запази тих гласа си ; дори Тайлър , което стоеше само на сантиметри , не можеше да го чуе. – Защо трябва да се страхува , след като никога не е била във опасност?
-По добре уплашена , отколкото лъгана.
Опитах се да се задържа на място , но очите ми бяха плувнали във влажност.Можех да го видях зад клепачите си – можех да видя лицето на Виктория , зъбите й разярени над устните й , нейните пурпурни очи врящи от нейната мания за кръвно отмъщение; тя държеше Едуард отговорен за загубата на любовта й,Джеймс.Нямаше да спре докато неговата любов не беше открадната от нея.
Едуард попи сълзите от бузите ми със връхчетата на пръстите си.
-Наистина ли мислиш че раняването й е по-добър вариант от защитаването й? – изшептя той.
-Тя е по твърда от колкото си мислиш.- каза Джейкъб. – И е преживяла по-лоши неща.
Внезапно , изражението на Джейкъб се промени и той се вгледа в Едуард със странен , умозрителен вид.
Очите му се притвориха , така сякаш се опитваше да реши много труден математически проблем в главата си.
Усетих Едуард да се свива.Погледнах към него и лицето му беше изкривено от болка.За един малък миг , си припомних нашия следобед във Италия във страховитата стая на кулата „Волтури” , където Джейн измъчваше Едуард със своя зловреден подарък , изгаряйки го със своите мисли.
Бях на прага на истерията. Защото предпочитах Виктория да ме убие хиляди пъти , отколкото да гледам Едуард да страда отново по същия начин.
-Това е забавно. – каза Джейкъб , смеейки се докато гледаше лицето на Едуард.
Едуард потрепна от болка , но се успокои изражението си с малко усилие.Не можеше да скрие агонията в очите му.
Преместих разширените си очи , от Едуард към лицето на Джейкъб.
-Какво му правиш?
-Нищо , Бела. – каза ми тихо Едуард. – Просто Джейкъб има добра памет , това е всичко.
Джейкъб го измъчи пак и Едуард се сви отново.
-Престани!Каквото и да правиш , просто престани!
-Добре , щом искаш. – Джейкъб сви раменете си. – Негова си е вината , ако не харесва нещата които аз си спомням.
Погледнах го и той ми се усмихна дяволито. – като дете , което знае че прави нещо нередно на някой , който няма да му прости.

-Той се опитва да ни обезсърчи и да ни забави тук – измърмори Едуард. – Да влизаме в английския , Бела , ти не си замесена в това.
- Защитава те , нали ? – каза ми Джейкъб. – Проблемите правят живота забавен.Нека да позная – не ти е позволено да се забавляваш , нали?
Едуард се намръщи и изтегли устните си зад зъбите , толкова повърхностно.
-Млъкни ,Джейк! – казах аз.
Джейкъб се засмя. – Това звучи като не. Хей , ако почувстваш отново някога че имаш живот, можеш да ме посетиш.Още пазя моторите в гаража.
Тези думи ме подлудиха. – Беше длъжен да ги продадеш.Обеща на Чарли , че ще го направиш.
-Да бе , сякаш ще го направя. Те са твои , не мои. Както и да е. Ще ги задържа при мен , докато не си ги поискаш.
Мъничкото подмятане на усмивка , която си спомнях , отново беше на лицето му.
- Джейк ..
Той се наклони напред и лицето му беше искрено сега , следвано от никакъв сарказъм.-Мисля , че сгреших преди , знаеш , за това че не можем да сме приятели.Може би , ще се справим с това , на моята част от линията.Ела да ме видиш.
Знаех мнението на Едуард за това , неговите ръце ме притискаха защитнически ,
неподвижни като камък.Погледнах лицето му – беше нежно , спокойно.
- Аз.. ъм .. не знам за това , Джейк.
Джейк премахна противниковия външен вид.Изглеждаше сякаш той забрави,че Едуард е там или поне беше решен да се преструва , че го няма.
-Липсваш ми , всеки ден , Бела.Не е същото без теб.
-Знам и съжалявам , Джейк. Аз .. просто ..
Той поклати главата си и въздъхна. – Знам.Няма значение,нали?Предполагам , че ще оцелея някак си . Кой се нуждае от приятели? – Той направи гримаса , опитвайки се да прикрие болката.
Страданието на Джейкъб винаги спираше защитената ми страна. Не беше напълно благоразумно – Джейкъб наистина се нуждаеше от някакво физическо докосване , което можех да му предложа. И ръцете ми , притиснати под тези на Едуард , копнееха да го докоснат.Да обвият неговия голям , топъл кръст във тихо обещание на комфорт.
Покровителствените ръце на Едуард се ограничиха.
- Добре, влизайте във час. – един глас се чу зад нас. – Преместете се , господин Кроули.
- Отивай на училище , Джейк. – прошепнах аз , обезпокоена от разпознатия глас. Джейкъб учеше в Quileute училище , но можеше да има проблеми.
Едуард ме пусна , като взе ръката ми в своята и отново оставяйки ме зад него.
Господин Грийн избута кръга от наблюдатели и челото му се смръщи като зловещи буреносни облаци над неговите малки очи.
- Имам го в предвид. – той беше заплашителен. – Ще задържа всеки , който остане тук след като аз се обърна…
Публиката се разотива още преди той да е завършил изречението.
- Ох , господин Калън.Проблем ли имаме тук?
- Нищо подобно , господин Грийн.Ние тъкмо бяхме на път за час.
- Отлично!Не мисля че познавам приятеля ти. – господин Грийн обърна погледа си към Джейкъб. – Нов ученик тук ли сте ?
Очите му изследваха внимателно Джейкъб и можех да видя че също както всички дори и той смяташе Джейк за опасен.За човек , правещ проблеми.
- Не. – отговори Джейк.
- Тогава ви предлагам да се изместите от училищната собственост, младежо , преди да викна полицията.
Джейкъб се изкиска и аз знаех ,че той си представяше как Чарли се появява да го арестува.Изпитах удоволетворение , виждайки го усмихнат.
Джейкъб каза – Да , сър. – и отпрати поздрав към учителя преди да се качи на мотора си и да го ритне за начално тръгване.Машината изръмжа и след това се чу отегчително врещене докато го завъртваше в обратната страна. За няколко секунди , Джейкъб се скри от поглед.
Господин Грийн , неодобрително скърцаше със зъби , гледайки мотора и Джейк.
- Господин Калън , очаквам от вас да кажете на приятеля си да се въздържи от прекрачване на училищната граница следващия път.
- Той не ми е приятел , но ще му кажа.
Учителят сви устни.Отличните оценки на Едуард и безупречните му документи играха важна роля върху мнението на господин Грийн. –Разбирам. Ако се притеснявате от някакъв проблем , за мен ще бъде радост ..
-Няма за какво да се тревожите , господин Грийн. Няма да има никакъв проблем.
-Вярвам , че това е така.Добре , тогава. Отивайте в час. Вие също , госпожице Суон.
Едуард кимна и ме дръпна към себе си и тръгнахме към часа по английски.
-Чувстваш ли се достатъчно добре да влезеш в час. – прошепна ми той.
-Да. – отвърнах му аз , въпреки ,че не бях толкова искрена за колкото се представях.
Дали се чувствах добре или не беше най-важната деликатност.Имах нужда да говоря с Едуард , а часа по английски не беше най-подходящото място за разговора , който исках да проведа.
Закъсняхме за час и заехме местата си бързо.Господин Берти рецитираше поема на Фрост.Той игнорира нашето влизане,отказвайки да нарушим ритъма му.
Издърпах ненаписана страница от тетрадката ми и започнах да пиша , почерка ми беше по неясен от обикновено , заради вълнението което имах.

Какво стана?Кажи ми всичко. И зарежи частта със защитата ми.

Показах написаното на Едуард.Той въздъхна и започна да пише.Отне му много по малко време от колкото аз написах ,независимо че той написа цял параграф , а аз само 3 изречения.

Алис видя завръщането на Виктория.Изведох те от града само като предпазна мярка – нямаше никакъв шанс тя да се доближи до теб. Емет и Джаспър бяха близо около нея , но изглежда че тя има някакъв инстинкт за избягване.Тя избяга точно зад границата на килетите , като я е разбрала от някаква карта. Не помогнаха способностите на Алис , защото нещата се усложниха при килетите. За да съм честен , те може би са я задържали и нея , като заложник. Сивият вълк се озлоби като видя Емет преминал границата. Разбира се , Розали , реагира веднага и всички оставиха преследването , защото се отбраняваха един друг. Карлайл и Джаспър успокоиха нещата , преди да се разгорещят . Но Виктория се измъкна до тогава. Това е всичко.

Начумерих се срещу буквите на страницата. Всички от тях бяха там – Емет, Джаспър , Алис , Розали и Карлайл.Може би дори Езме , нищо че той не я спомена. И дори Пол и останалите килети.Толкова бързо можеше всичко да се превърне във битка , изправяйки бъдещето ми семейство и старите ми приятели един срещу друг.И един от тях можеше да пострада.Може би вълците бяха в по-голямата опасност ,но представяйки си дребната Алис до един огромен върколак … да се бият …
Потръпнах.
Изтрих целия параграф с гумата ми и написах на върха й.

Ами Чарли?Тя можеше да го последва.

Едуард клатеше главата си преди да довърша изречението , явно опитвайки се да омаловажи вредата която можеше да е върху Чарли.Игнорирах това и започнах да пиша.

Не можеш да знаеш какво си е мислила тя , понеже не беше тук.Флорида беше лоша идея.

Той взе листа под ръката ми.

Нямаше да те оставя сама да заминеш,все пак.Със твоя късмет , дори черната кутия нямаше да оцелее.

Нямах това в предвид , дори не съм си помислила да замина без него.Имах предвид , че можехме да останем тук заедно.Но се разсеях от отговора му и се смръщих.Сякаш не можех да пътувам дори сама , нямаше да съборя самолета.Много забавно.

Затова нека да кажем , че лошия ми късмет ,щеше да накара самолета да катастрофира.Какво точно щеше да направиш за това?
Защо катастрофира самолета?

Той се опита да скрие усмивката си.

Пилотите са прекалили с напитките.
Удобно.Щях да настигна самолета.

Разбира се.Свих устните си и опитах отново.

Някои части са експлодирали и ние всички падаме смъртоносно към земята.

Щях да изчакам докато се приближите малко към земята , щях да те хвана , да изритам стената и да скоча.Тогава ще те измъкна от сцената на анцидента и щяхме да бъдем двамата най-големи късметлии в историята на оцеляването.

Зяпнах го , останала без думи.
-Какво? – прошепна той.
-Нищо? – отвърнах му аз.
Отмених този смущаващ разговор и написах още един ред.

Ще ми кажеш следващия път.

Знаех ,че ще има следващ път.Щеше да продължи , докато някой не загуби.
Едуард се гледа в очите ми в един дълъг момент.Чудех се как изглежда лицето ми – почувствах го толкова студено , сякаш кръвта ми не циркулира.Миглите ми още бяха мокри.
Той въздъхна и след това кимна.

Благодаря.

Листа изчезна от ръката ми.Погледнах нагоре , мигайки в изненада , точно когато господин Берти дойде на пътеката между чиновете.
-Нещо , което искате да споделите , господин Калън?
Едуард погледна невинно и извади от папката си лист хартия. – Бележките ми? – попита той , опитвайки се да звучи притеснено.
Господин Берти погледна бележките – без съмнение , идеално представяне на лекцията му – след това той се отдалечи.
По – късно в часа по Диференциално смятане – единствения ми час без Едуард – чух шепот.
-Залагам си парите на онзи големия – казваше някой.
Надникнах за да видя как Тайлър , Майк , Остин и Бен бяха насъбрали главите си , улисани в някакъв разговор.
-Да. – прошепна Майк. – Видяхте ли размера на този Джейкъб?Мисля че Калън му е в кърпа вързан. – Майк явно харесваше това.
-Не мисля така. – не се съгласи Бен.- Има нещо във Едуард.Той е толкова .. уверен.Мисля че знае как да се грижи за себе си.
-Мисля като Бен. – кимна Тайлър. – Пък и даже и този големия да нападне Едуард , как мислите , няма ли по-големите му братя да му помогнат.
-Бил ли си скоро до Ла Пуш? – попита Майк. – Аз и Лорън , отидохме на плажа преди няколко седмици , и повярвай ми , приятелите на Джейкъб са също толкова огромни , колкото него.
-Хъх .. – каза Тайлър – Жалко ,че не стана нищо.Предполагам , никога няма да разберем , защо е станало всичко това.
-Не мисля така – каза Остин. –Може и да разберем.
Майк обяви – Някой във настроение за облози?
-Десет за Джейкъб.- каза Остин.
-Десет за Калън. – включи се Тайлър.
-Десет за Едуард. – съгласи се Бен.
-Джейкъб.- каза Майк.
-Ей, вие приятели знаете ли за какво е всичко това? – Остин се чудеше. – Не е ли малко странно?
-Аз мога да позная. – Каза Майк и след това хвърли поглед към мен , точно както направиха Бен и Тайлър.
От техните физиономии ,явно не разбраха че чух разговора им.Разпръснаха се и заеха местата си.
-Продължавам да казвам „Джекъб” – мърмореше под носа си Майк.

Оказа се,че да превеждаш било трудно.Не можах да преведа цялата глава,ще го направя пир първа възможност.Знам ме се бавя ужасно и съжалявам,но тази седмица имах три контролни и превода ми беше на заден план.
Държа да отбележа,че превода е страшно аматьорски и местата с английски,или не съм успяла да ги разера,или съм разбрала за какво става дума,но не съм успяла да се изразя.

4.ПРИРОДА

{превод:Стефи Матева}

ИМАХ МНОГО ЛОША СЕДМИЦА!

Знаех,че това не променя нищо.Okay, so Victoria had not given up, but had I ever dreamed for one moment that she had?
На теория не-паникьосването беше по-лесно,отколкото да не го правиш.
Завършването беше само след няколко седмици,но се чудех дали не изглеждам глупаво да си седя наоколо,слаба и вкусна,чакайки следващото бедствие.Изглеждаше твърде опасно да бъдеш човек.Някой като мен,не трябваше да бъде човек.Някой с моя късмет...
Но никой нямаше да ме чуе.
Карлайл беше казал:”Има седем от нас Бела.И с Алис на наша страна не мисля,че Виктория ще дойде да ни хване.Мисля че е важно,заради Чарли да следваме първоначалния план.
Есме беше казала:”Никога не бихме позволили да ти се случи нещо,съкровище.Знаеш това!Моля те,не се тревожи!”И ме беше целунала по челото.
Емет беше казал:”Наистина съм доволен,че Едуард не те уби!Всичко е толкова по-забавно с теб наоколо.”
Розали се беше усмихнала.
Алис беше завъртяла очи и беше казала:”Дразня се.Честно,ти не си разтревожена за това,нали?”
-Ако не е голяма работа,тогава защо Едуард ме заведе във Флорида?-бях я попитала.
“Haven’t you noticed yet, Bella, that Edward is just the teeniest bit prone to overreaction?”
Джаспър просто беше изтрил цялата паника и стегнатост от тялото ми с любопитната си дарба да контролира емоциите ....
Разбира се,това спокойствие беше изчезнало скоро след като Едуард и аз си тръгнахме.
So the consensus was that I was just supposed to forget that a deranged vampire was stalking me, intent on my death. Go about my business.
I did try. And surprisingly there were other almost as stressful to dwell on besides my statuson the endangered species list. . . .

Защото отговора на Едуард беше най-обезсърчаващ от всички.
-Това е между теб и Карлайл-беше казал.-Разбира се,знаеш че съм благоразположен да го направя между теб и мен по всяко време,когато пожелаеш.Знаеш условието ми.-и се беше усмихнал...
Ъгх.Знаех неговото условие.Едуард беше обещал да ме промени,стига първо да се оженя за него.
Sometimes I wondered if he was only pretending that he couldn’t read my mind. How else had he struck upon the one condition that I would have trouble accepting? The one condition that would slow me down.
Всичко на всичко-много лоша седмица.И днес беше най-лошия ден.
Винаги беше лош ден,когато Едуард го нямаше.Алис не предвещаваше нищо необикновено този уикенд,затова настоявах той да обмисли възможността да отиде на лов с братята си.Знаех колко се отегчава да ловува в лесния,близък район.
-Отиди да се забавляваш-бях му казала.-Донеси няколко планински лъва за мен.
Никога не бях допускала колко трудно ще бъде за мен като и отиде-старите и забравени кошмари се връщаха.Ако той знаеше,щеше да се почувства ужасно и нямаше повече да ме остави,дори и заради най-необходимата причина.Беше като в началото,откакто той се беше върнал от Италия.Златните му очи ставаха черни и той страдаше от жаждата си повече отколкото беше необходимо.Затова се направих на смела и го изритвах през вратата всеки път,когато Джаспър и Емет искаха той да отиде.
Мисля,че все пак той успя да разбере.Малко.Тази сутрин беше оставил бележка на възглавницата ми:
Ще се върна толкова скоро,че няма да има време да ти липсвам.Гледай след сърцето ми-оставих го с теб.

И сега имах голяма празна Събота с нищо,но това щеше да се промени следобед,със Спортния магазин на Нютън,който да ме разсейва.И,разбира се,това о-толкова-утешаващо обещание от Алис:”Ще остана да ловувам близо до къщи.Ще бъда само на 15 минути разстояние,ако имаш нужда от мен.Ще държа под око за проблеми.”
Превод:Не прави нищо смешно,защото Едуард го няма!
Alice was certainly just a capable of crippling my truck as Edward was.
Опитах да гледам от светлата страна.След работа,имах планове да помогна на Анджела с нейните обявления,това щеше да е разсейване.И Чарли беше в отлично настроения,дължащо се на отсъствието на Едуард и аз можех да се присъединя за кратко време.Алис щеше да прекара нощта при мен,ако бях достатъчно патетична да я помоля.И утре,Едуард щеше да се върне.Щях да оцелея.
Not waiting to be ridiculously early for work, I ate my breakfast slowly, one Cheerio at a time. Then, when I’d washed the dishes, I arranged the magnets on the fridge into a perfect line. Maybe I was developing obsessive-compulsive disorder.
Последните два магнита-кръгли,черни утилитарни парчета ми бяха любимите,защото не можеха да задържат бележка на хладилника,ако са един до друг,без да паднат-did not want to cooperate with my fixation.
Полюсите им бяха обърнати;всеки път опитвах да ги подредя,но те отскачаха от местата си.
По някаква причина-предстояща мания може би-това наистина ме дразнеше.Защо не могат просто да стоят?От глупаво упорство държа да ги покажа together as if I was expecting them to suddenly give us.Накрая,дразнейки се,ги бутнах към хладилника и ги задържах с две ръце.С малко усилие-те бяха достатъчно силни,за да се съпротивляват-ги принудих to coexist side by-side.(не намерих точен превод)
-Виждате ли-казах високо-говорех на неодушевените предмети,лош знак.-Не е толкова ужасно,нали?
Останах там за секунда,като идиот,неспособна да допусна,че няма никакъв ефект срещу научните закони.Тогава,с въздишка,оставих магнитите обратно на хладилника по отделно.
-Няма нужда да бъдете толкова непреклонни.-измърморих.
Все още беше рано,но реших да изляза от къщата преди неодушевените предмети да започнат да говоря.
Когато отидох в магазина на Нютън,Майк почти беше изчистил крилото,което майка му беше подредила наново. I caught them in the middle of an argument, unaware that I had arrived.
-Но това е единственото време,когато Тайлър може да дойде.-оплакваше се Майк.-Ти каза след завършването.
-Можеш просто да отидеш и да го изчакаш-настояваше госпожа Нютън.-вие с Тайлър можете да измислите нещо друго за правене.Няма да ходите в Сиатъл,докато полицията не спре това,което става там,каквото и да е то.Знам,че Бет Круоли е казала същото на Тайлър,така че не изкарвай мен лошата...О,добро утро Бела-каза тя,спирайки очите си върху мен,променяйки тона си.-Подранила си.
Карен Нютън беше последния човек,който бих си помислила да помоля за помощ за нещо извън спортните екипи.Нейната перфектна,изправена руса коса беше винаги изгладена отгоре и елегантно засукана на врата й,ноктите й бяха лакирани професионално, fingernails were polished by professionals, as were her toenails — visible through the strappy high heels that didn’t resemble anything Newton’s offered on the long row of hiking boots.
-Уличен трафик-пошегувах се,като взех грозната,флуоресцентна оранжева жилетка изпод тезгяха.Бях изненадана,че госпожа Нютън мисли за Сиатъл същото,което и Чарли.Помислих си,че е прекалено крайна.
Е...-госпожа Нютън се поколеба,чувствайки се неудобно с купата цветя в едната ръка и регистър/дневник в другата.(не съм сигурна че това е точния превод)
Застинах с едната ръка върху жилетката.Познавах този поглед.
Когато напуснах семейство Нютън,знаех,че няма да мога да работя това лято-оставих ги в най-натоварения сезон-и те започнаха да обучават Кейти Маршал,за да заеме мястото ми.Не можеха да си позволят и двете on the payroll at the same time, so when it looked like a slow day . . .
-Отивам да се обадя(май не е така,но...)-продължи тя.-Не очакваме много работа днес.Майк и аз вероятно ще се справим.Съжалявам,че дойде чак до тук...
В нормален ден щях да се зарадвам.Днес...не толкова много.
Добре-въздъхнах.
Раменете ми се отпуснаха.Какво щях да правя сега?
-Не е честно,мамо-каза Майк.-Ако Бела иска да работи...


-Не всичко е наред,госпожо Нютън.Наистина,Майк.Имам да уча и да свърша още няколко неща...-не исках да бъда причината за познатото неразбирателство,когато вече бяха спорили.
-Благодаря,Бела.Майк,отиди в четвъртото крило(не е така,но ми се вижда най-логично).Ъм,Бела,ще дадеш ли тези flyers на Дъмпстър по обратния път. I told the girl who left them here that I’d put them on the counter, but I really don’t have the room.
-Разбира се,няма проблем.-оставих жилетката си обратно,взех флаерите и излязох обратно на дъжда.
Дъмпстър беше около магазина на Нютън,работеше като чиновник.
Вървях,ритайки дребните камъчета по пътя си.Идеше ми да хвърля купчината жълти документи,когато заглавието на най-горния привлече вниманието ми.
Хванах документите с две ръце и загледах картинката под заглавието.
СПАСЕТЕ ОЛИМПИЙСКИТЕ ВЪЛЦИ!
Под думите имаше детайлна рисунка на вълк,обърнат към елово дърво,захвърлен на широк,огрян от луната залив.Беше объркваща картина;нещо в стойката на вълка го правеше да изглежда отчаян.Като рев от отчаяние.
И тогава се затичах към пикапа,все още стискайки листовете.
Петнайсет минути-това беше всичко.Но щеше да бъде достатъчно.Беше само петнайсет минути до Ла Пуш и сигурно I would cross the boundary line a few minutes before I hit the town.
Пикапа ми изръмжа без някакво затруднение.
Алис не можеше да ме види да правя това,защото не го бях планирала.Внезапно решение,това беше ключът!И ако се размърдах достатъчно бързо,щях да мога да го вкарам в действие.
Захвърлих влажните flyers в бързината си и те бяха разхвърляни по пасажерската седалка.Стотици заглавия,стотици ревящи,тъмни вълци очертани срещу жълтия фон.
Излязох на мокрото шосе и включих чистачките.Петдесет и пет беше най-високата скорост на пикапа ми и се молех да е достатъчна.
Нямах линия за границата,но започнах да се чувствам в безопасност,когато преминах покрай първите къщи,отстрани на Ла Пуш.Това трябваше да е мястото,до което Алис можеше да си позволи да ме последва.
Обадих й се,когато бях у Анджела този следобед,за да знае че съм добре.Нямаше причина да си прави труда да идва.Нямаше нужда да е лоша с мен-Едуард щеше да бъде достатъчно ядосан за двама,когато се върне.
Пикапа ми със сигурност изнемогваше,когато спря пред познатата червена къща.Бучката отново дойде в гърлото ми.Беше толкова отдавна,когато за последно бях тук.
Преди да мога да изключа двигателя,Джейкъб стоеше на вратата,лицето му беше побеляло от шок.
Във внезапно настъпилата тишина,го чух да се задъхва.
-Бела?
-Хей,Джейк!
-Бела!-извика отново той и усмивката,която очаквах се появи на неговото лице,както слънцето разкъсва облаците.Зъбите му блеснаха на бялата му кожа.-Не мога да повярвам!
Дотича при пикапа,прегърна ме наполовина и ме задърпа към отворената врата,след това започнахме да скачаме като малките деца.
-Как успя да дойдеш тук?
-Измъкнах се!
-Awe some!
-Здрасти,Бела!-Били беше дошъл до задната вратата,за да види за какво е цялата суматоха.
-Здрасти,Бил...
Точно тогава въздуха ми изчезна-Джейкъб ме грабна в мечешка прегръдка и започна да ме люлее насам-натам в кръг.
-Уау,...хубаво е да те видя отново.!
-Не мога....да дишам.-задъхах се.
Той се засмя и ме остави долу.
-Добре дошла отново,Бела!-каза той.
Начинът по който го каза,звучеше като „Добре дошла у дома!”.
Започнахме да вървим,твърде развълнувани,за да седим в къщата.На практика,Джейкъб твърде енергичен,и на няколко пъти трябваше да му напомня,че моите крака не са толкова дълги.
Както вървяхме I felt myself settling into another version of myself, the self I had been with Jacob.Малко по-млад,малко по-отговорен.Някой,който можеше в случая да направи нещо наистина глупаво по недобра причина.