--WHITE OLEANDER

Да ти “изсмучат” душата, както само майките могат - това се случва на героинята от “Белият олеандър”. Но да не си помислите, че става въпрос за вампирски трилър или за някоя социална драма! Нищо подобно. Филмът на Питър Космински дава възможност на няколко чудесни актриси да ни покажат какво могат на ръба между психологизма и психясването.

Младата Астрид има лошия късмет да се роди дъщеря на жена, която се смята за безгрешна. Майката Индгрид (изпълнението на Мишел Пфайфър обаче, наистина е безгрешно) е егоистична, егоцентрична и всички останали “его”-определения, за които се сещате. Освен, че се изживява като жертва, която трябва да наказва мъжете, Ингрид е и самовлюбен творец. Изобщо кошмарна комбинация. А за капак на всичко, един ден убива любовника си и отива в затвора, което обрича Астрид на безкрайно пътешествие между интерната и домовете на различни приемни родители. По този път среща ревнивата Робин Райт Пен и депресираната Рене Зелуегър и плаща висока цена за познанието и извоюваната свобода.
“Белият олеандър” е прекрасен филм. От онези, които те стисват за гърлото още на десетата минута (не, не, не се бъркайте с холивудска мелодрама!) и те карат да се замислиш за съдбата човешка, макар че очите ти остават сухи до края. “Белият олеандър” е свиреп филм, изпълнен с подмолно душевно насилие и необикновено познание за женската психика. И с чудесни актриси.

Младата Алисън Ломан, която изпълнява ролята на Астрид, е достоен партньор на именитите си колежки. Тя се справя много добре с превъплъщението на объркано момиче, което боготвори майка си, а после се научава да мрази и да отстоява правото си на собствен избор. Чрез образите на Ингрид и нейната дъщеря, филмът развива една много любопитна тема (анализирана с безмилостна откровеност в “Малена”, например), за злобата и жестокостта, които предизвиква красотата. Сякаш стремежът към разрушение е неразривно свързан с желанието да притежаваш красивото. Но Питър Космински, чрез романа на Джанет Финч, лишава тази история от оправданието за решаващата власт на средата, защото само в древногръцката трагедия индивидът е жертва на общността. Днес всеки сам определя съдбата си.